Въображаема любов. Илюзия. Плод на сърцето, но безсилна за разума. За нея няма място освен на свободната платформа на въображението. Тя е желана, въздух, чувство, звън, опасност. За нея трябва воля, толкова силна, че ръцете ти да изтръпнат от упоритост и съсредоточеност. Да съумееш да уловиш протегнатата ръка към теб. Точно в момента, в заветната секунда.
Боже, колко ли мечти, любови и авантюри са умрели от закъсняла протегната ръка? Колко ли очакания и надежди навява вятърът, колко ли усещания на вкус и аромат се концентрира в стихията? В миг обаче се долавят други оттенъци, в които любовта е била в пълния си капацитет, в която е нямало прегради, а очаквания.
Върни я, създай я, тя ти принадлежи, ако не в настоящето, то поне в миналото. Защо тези сладки мигове са носят огорчение? Защо да са белязани с отпечатъка на възмущението? Тя си е моята глътка любов, тя е смисълът на моето разбиране, тя е всичко, което не ми пречи.
Аз съм творецът й! Аз съм онова човече с разперените ръце, което се мъчи и иска да хване слънцето. Пияна от сладостта на въздуха. Опитвам се да прогледна теб, да прогледна себе си... Колкото по-чувствителна и по-ранима е кожата ми, толкова по-богат регистър има душата ми.
Усещам допира ти. Надянал си на пръстта ми сламена халка. Излекува сърцето ми от далтонизъм. И си мисля, че най-накрая подчиних силния мъж на себе си, подчиних гърма и го опитомих в послушен, верен пес. Не мога да затворя очи. Нещо ме плаши, усещам някакво парадоксално неудовлетворение, като че ли някой е пречупил щастието ни: дали ти не си допринесъл за това?
Стискам зъби и се опитвам да се усмихна, толкова усилия в името на опиянението ми: любов! Нима е възможно да съществува такова чувство? Щом сме я допуснали, значи сме приели риска за всякакви изненади. Налучквам мелодия, подрънквам с китарата, повтарящ се ритъм, но чувство различно: загубвам за пръв път ума и дума.
Някой недоброжелателно ми кимва, някой ми се надсмива... От тъмни и бездънни кладенци дълбая, за да направя от невероятното и неосъществимото в постижимо човешко щастие.
Някой ми я отнема любовта. Ей така, под носа. Някой завижда на копнежа, който притежавам. Почакай! Все още нюансите на нашата любов не са изчерпани, та те едва сега се появяват, едва сега прониквам в неповторимостта на повторенията. Истината сякаш, че е друга.
Хората са свикнали да възприемат седем нюанса, седем разцветки на тази дъга-любов. И най-малко е могло да ми мине през ума вероятността за един друг вариант любов, който самоизключва предходния. В който копнежът е всеобхватен, нищо не е елементарно, сантиментално и единодушно, всичко е въздишка, вдъхновение, догадка, гонитба, безсънища и невъзможност.
Тя е всеобхватна и постоянно нащрек, активно изобретателна и спокойно съзерцателна. При нея няма равновесие, няма и напрежение, защото не е възможна. Може да е безкрайна, страстна, дива, разпалваща сетивата и въображението, да те ободрява, да те държи будна целонощем, но тя си е болка.
Благословена да бъде болката, щом пробуди в тебе любовта... нея... тя... своята любов... възможна само в Романтизма, във въображението, в импулса.
Дори и в стиховете ти да съществува тя пак е невъзможна. Да, тя е страдание и я усещаш още по-силно с неговата прегръдка... сгромолясваш се от тежестта и невъзможността й. Мислиш, че бълнуваш?
Не! Опри гръб в неговия щом си по-сигурна, щом по-малко те боли и помъкни неговата и своята тежка участ, че тя не ще се осъществи. Не ти остава нищо друго освен да я изхвърлиш в задните дворища, да опиташ да надмогнеш своя "дар" и я забрави.
Ние с теб притежаваме най-необятния космос - въображението, развихрено от отнетата любов.
Ако това ви хареса, гласувайте за него на страницата ни във Фейсбук:
