Бенó бе останал сам на Земята. Просто една сутрин се събуди и установи, че освен него на планетата нямаше никого. Разбира се фактът, че Бенó не виждаше никого около себе си не представляваше практическо доказателство, че бе сам на Земята. Въпреки това Бенó просто знаеше, беше уверен, че няма нужда да ходи пеша до Индия, за да се увери в самотата си. Просто през нощта беше станало нещо и Бенó беше останал единственият човек на планетата.

Бенó остана известно време в леглото, като се опитваше да анализира обхваналото го мазно, горещо като пустиня, парализиращо чувство. Дали съм паникьосан, запита се той. Но не, паниката предизвиква сърцебиене, замъгляване на погледа, желание за бягство - а Бенó не изпитваше нищо такова. По-скоро му се щеше да си остане в леглото. Може би страх? Не, не - страхът водеше до треперене, а Бенó беше парализиран и напълно неподвижен. Тогава разочарование? Надали - винаги, когато Бенó беше разочарован, той присвиваше устни и повдигаше лявата си вежда, често съпровождайки това с почесване по слабините. А точно в онзи момент той изобщо не можеше да помръдне, камо ли да се почеше. Не, явно не беше и това.

И тогава Бенó си спомни единствения път, когато беше видял баща си - майка му доведе у дома един слаб, леко прегърбен мъж с орлов нос и високо чело (или оплешивяла предна част на главата, Бенó не беше сигурен, тогава беше прекалено малък, за да различава разновидностите на мъжкото оплешивяване) и му го представи. Бенó, запознай се с татко си. Бенó, който в този момент седеше на висок стол до кухненската маса и ядеше филия, намазана с пастет, се почувства така, сякаш го бяха залели с един тон грес - светът стана мазен, затисна го и той не можеше да мръдне, докато в същото време се обливаше в пот. Това продължи петнайсет минути. Да, чувството беше точно такова. Тогава мама му беше казала, че се е „гипсирал" от радост.

Често след онзи случай (човекът с високото чело, или с плешивината, си бе заминал след час и никога повече не се бе върнал, вероятно петнайсетминутната Бенова потна парализа му е била достатъчна за дълго време напред) Бенó си мислеше, че никога повече няма да изпита онова чувство. Но ето, че отново го изпитваше - сам на Земята, мазен, облян в пот, неподвижен. С една дума - радостен.

Бенó търпеливо изчака да премине шокът от радостта му, след което бързо скочи от леглото, изпъна завивките и ги подпъхна под дюшека, както го караха да прави в казармата. Отиде в кухнята и си направи дълго и силно кафе. Какво щеше да прави от тук нататък? Спомни си за Робинзон Крузо и за неговия живот на самотния остров, но бързо отхвърли аналогията - господин Крузо беше имал достъп до дивак, когото е можел да учи на цивилизация и с когото, след като евентуално си затвори очите за някои дребни несъответствия, е могъл дори да прави секс. Бенó не разполагаше с такъв лукс - на Земята не бе останал никой освен него, ни дори един дивак. Бенó си спомни как само преди ден се бе възмущавал от диваците шофьори по улиците на своя град и му стана смешно - „Съдбата, както изглежда, обича иронията", припомни си той репликата на свой любим филмов герой, който беше успял да напусне нереалния свят с цената на отказ от всичко вкусно.

И тогава решението само се откри пред него: любимото занимание! Бенó щеше да се отдаде на своето любимо занимание. А именно - гледане на порнографски филми на големия екран в хола. Дейност, на която рядко имаше възможност да се отдаде, тъй като майка му си беше все в къщи и холът никога не оставаше само негов. Бенó скочи възторжено, спусна се към шкафчето с ХХХ дисковете, отключи го и извади най-горния, без дори да чете заглавието. После закрачи към хола, като пътьом подритна дакела на майка си (мотаеше се в коридора в търсене на храна, явно животните не са изчезнали, това все пак е добре, заключи Бенó), застана пред ди-ви-ди-то и тържествено натисна бутона за включване. Слава богу - все още имаше ток - трябваше да помисли за вариант за захранване, когато електричеството спре. Бенó бутна диска, затвори чекмедженцето и скоро на телевизионния екран се появиха началните кадри на един от любимите му порнофилми. Но какъв беше шокът му, когато скоро осъзна, че камерата показваше всичко в най-големи подробности, кадрираше познатия му от много гледане интериор (някаква луксозна стая с панорамни врати към басейн), намачканите чаршафи, меките, кадифени възглавнички, разхвърляни романтично по пода, розовите тапети, вибратора, оставен на нощното шкафче в очакване да потрябва - всичко! С изключение на хората.

Да, филмът вървеше точно така, както Бенó си го спомняше, камерата се въртеше, приближаваше се към леглото, даваше близък план на някакъв ръб, където би трябвало да се намира половият орган на героинята - но там, на беззвучните кадри, нямаше никаква героиня. Остави това, ами нямаше дори и полов орган, ей така, за мезе.

И тогава Бенó разбра. Изчезнали бяха не само хората - изчезнал бе и всеки спомен за тях, всеки отминал образ, всеки отминал стон, всяка минала мъка или радост. Дори изпитаните оргазми бяха отлетели в небитието, в рая или в ада на оргазмите, според конкретния случай.

Бенó усети, че се тресе неконтролируемо. Сърцето му биеше бясно, погледът му се замъгли, прииска му се да отвори блиндираната врата на апартамента си, да се затича надолу по стълбите, да излезе на улицата и после да бяга, да бяга, да бяга! Чак до Индия, ако трябва! Но какво, какво беше това усещане, успя да се запита пулсиращият му мозък. И скоро си отговори сам.

Беше страх. Съпроводен с паника.

 

***

Този материал е предоставен за Lifestyle.bg, като авторът на текста и администратор на блога http://marcusjunius.blogspot.com/ запазва авторските си права върху него.