Моментът настъпи. След дългогодишна вярна служба зад бара, прекъсвана само за три месеца, в които се занимавах с VOIP телефония, дойде часът да сипя последното си малко и да поема друга професия.

Всъщност, харесва ми да съм зад бара. Обаче парите са малко.

Кратък разпит на приятелите ми с положение и добри заплати. Не, нямам книжка и не ставам за шофьор. Не, нямам си и на идея как се пише на ASP, а и опитът ми е подсказал, че за програмист не ставам. Хъм, не, не искам да работя в публичен дом, колкото и да ме блазнят някои аспекти на предложението.

Тогава?

Спасителното предложение стана от обичния ми и споменаван вече тук ТАТКО. Да бачкам с инлгишмени в голяма фирма. Да им обяснявам по телефона защо ADSL-a им не бачка. Ок, казах си, въпреки че английският ми е доста келяв, а ADSL го свързвам предимно със супер Любо и дебилната реклама.

За да съм готов за интервю, отворих прашасалите учебници Relaxa, дръпнах и първия семестър на CISCO - няма да се излагаме сега, я. Учих, превеждах си, псувах и си блъсках главата в бюрото. Пратих CV. ТАТКО го върна: "На инглизки, бе, лумпен".

Написах го на първокласен Шекспиров език, ползвайки изтеглени от нета темплейти. Така го приеха. И ми звъннаха за интервю.

На сутринта изчипкан, изгладен, избръснат (последното е малко образно казано при положение че се опитвам да си отгледам брада на викинг) цъфвам на интервюто. Преди това съм пил кафе с ТАТКО и той ме е облял с живителна доза оптимизъм.

Хоп. Засечка. Почвам да фъфля и мрънкам под нос. Гипсирам се до степен, в която и за името ми да ме питат, ще отговоря: "Mmm... well... wait! I khow the answer, just give me a second to remember!".

Тръгвам си треперещ. Иначе хората на интервюто бяха готини, ама май се изложих.

Няколко часа по-късно, докато притеснено си подръпвам брадата и си гриза ноктите, телефонът ми иззвънява. Одобрен сте. Все още ли искате да работите при нас? Ухилвам се щастливо, в главата ми зазвучават ангелски хорове и празнични камбани.

Тъй. Обаче трябва да кажа на шефовете си, че напускам. Тегаво. Хем от доста време вярно им служа, а те вярно ми късат нервите, хем си харесвам донякъде работата. Почвам, както ме учат Дзен, психолозите, мистиците и ТАТКО, да претеглям на везна двете работи.

Няма да се налага да бия хора, които не са ми направили реално нищо. И няма да рискувам да ме набият. Няма после да пиша в дознанията, че "съм помогнал на клиент в явно нетрезво състояние да излезе от заведението, като преди това той е паднал и се е ударил"... "Да, бе... колко пъти пада тоа?" - както иронично ме пита ченгето от 7-мо веднъж.

Няма да се оправям със снабдители. И с бракувани стоки. И с липсващи такива. Нито с истерично плачещи сервитьорки. Нито пък с пияни готвачи.

И ще работя през деня. С договор и пълен социален пакет. С висока заплата. В офис. По едва 8 часа на ден.

Няма да мога да пия колкото и каквото си искам безплатно. Нито да пребърквам пияниците, докато ги влача към изхода.

Едната купа на везната натежава. Bye-bye snack bar, hello help desk:)

А ако по време на месеца обучение нещо се обърка? Ако се окаже, че не ставам за новата служба, че след толкова време без нощен сън и излагане на алкохолни изпарения съм затъпял безвръзвратно, то някой друг бар винаги ще има нужда от мен. 'Щото имам опит и съм готин.

Мислех че имам дилема да остана или да поема към светлото бъдеще с гордо вдигната глава.

Дилема обаче просто няма.

http://damnation.blog.bg/