От днес съм на заплата. Това не ми се беше случвало. И ще си имам социални осигуровки. И пенсия. И майка ще е доволна. Ебаси кефа!
Като порасна няма да ми идват пари от изработеното през целия ми живот, като например отчисления от всичкото изписано от мен, от всички песни и романи. Няма да имам свестни деца, които да се грижат за мен, ако нещо го закъсам, ами ще разчитам на мижавата пенсия, за която почвам да работя от днес! Очакват ме блестящи старини!
Това не е дори цинично. То да беше, пак добре. Това е някакво истерично, глупаво, задавено правило, с тънка рибена кост в гърлото.
Обаче мама вярва в него. И тя си знае, че ако изкарваш 1000 на месец от тук и от там, от разни хонорари - несигурна е тая работа, не й се вижда сметката, „Недей бе, маме, хвани се някъде и ти като другите хора!"
Обаче, ако си на твърди 200 с документ, вече си сериозен човек, щото 200 са си 200 според майка - стигат за масло и сирене, и хляб.
Хайде, мамо, най-накрая да те зарадвам и аз с нещо. От днеска съм на 200. Можеш да не се тревожиш повече за мен.
