Пет часа и половина път. С теб, срещу мен.

Кой си ти, откъде си, какво искаш и защо не откъсваш поглед от мен?

Тези кадифени малки бисери, в които потъвам. В които се чувствам сигурна и спокойна.

Аз не те познавам, за пръв път те виждам, не те различавам от тълпата, ти си един от всички, които ме подминават на улицата безразлично.

Които аз подминавам на улицата безразлично.

Ти си чужд, студен, непознат, може би недоброжелателен, но затова пък пет часа и половина не спря да ме сгряваш с присъствието, с усмивката си, с гласа си.

Страх ме е от теб, защото си неизвестност.

Благодарна съм ти, защото не беше безразличен.

Търся те, защото ми липсваш.

Да, липсваш ми. Ти ми даде пет часа и половина тихо щастие, ти ме накара да се усмихвам така, както от години никой не ме е карал да се усмихвам и... дали се лъжа, но като че ли и в теб нещо трепнеше. Ако те видя, ако те срещна, ако говорим, може и да не се разберем, може ти да не си моят човек и аз да не съм за теб, знам, сигурно е така. Но трябва ли заради това двама души да не се срещат? Твоите очи ми казаха повече и ми дадоха повече, отколкото твоите думи. Ако ми беше казал как мога пак да те намеря, щяха да са наравно. От години не съм чувствала нечия липса. А ти ми липсваш.

- - - - - - -

Пет часа и половина път. С теб, до мен.

Ти си мой съпруг и искаш уж само мен, но ме гледаш с безразличие, облягаш се на рамото ми, защото така ти е удобно да спиш и държиш ръката ми и ме целуваш и прегръщаш, за да убиеш скуката от дългия път.

Тези черни очи, в които се чувствам изпита. В които съм употребена по предназначение.

Аз те познавам, от години съм твоя, но и теб не те различавам от тълпата, ти си един от всички, които биха ме подминали на улицата безразлично.

Които аз бих подминала на улицата безразлично, ако не ти бях съпруга.

Ти си ми близък, топъл, доброжелателен, но за това пък пет часа и половина не успя да ме сгрееш така, както непознатият срещу мен.

Страх ме е от теб, защото съм ти подчинена.

Благодарна съм ти, защото беше безразличен към погледите ни.

През тези пет часа и половина ти, уж най-близкият ми човек, ми даде толкова, колкото и хората в другото купе – нищо. За щастието, усмивките, трепета, които ми бе дал преди години, аз съм си заплатила стократно. Тях вече ги няма. Ти седиш безразлично до мен, с ръка на коленете ми, облегнал глава на рамото ми и се правиш или може би наистина не забелязваш, че вече притежаваш жена си само наполовина.

Благодаря ти, че не ми попречи да се усмихвам и да бъда стоплена през тези пет часа и половина път. Та макар и от друг.