Борнео в забавен кадър

В съзнанието на западния човек името на най-големия остров в Азия неизбежно провокира натрапчиви образи за душни, пулсиращи от насекоми и влечуги джунгли, вечно подути от тропическите дъждове реки с цвят на горещо какао, естествен зоопарк от редки животни и недокоснати от XXI век племена.

Тази романтична представа е все още донякъде валидна, но успоредно с това Борнео притежава изявен съвременен облик. Колкото и да е поразен от модерната цивилизация, все пак, Борнео не е Бали.

Възседнал Екватора, островът се споделя от три държави: Малайзия, Индонезия и Бруней. Северната му третина, където се намират малайските щати Саравак и Сабах, както и палатите на най-богатия човек на планетата - брунейския султан, предлага вълнения за любителите на неопустошена екваториална природа и що-годе автентичен местен бит. За щастие Борнео остава встрани от туристическото цунами, което целогодишно връхлита плажовете на Югоизточна Азия от всички посоки на света.

Тук никой не е инвестирал в мегакурорти от типа на Пенанг или Пукет, като туристическата индустрия се стреми да обслужва предимно мобилния пътешественик, а не консумиращия курортист.

След фантасмагоричните колоси от стъкло и бетон на авангардния Сингапур столицата на Саравак - град Кучинг - на брега на Южнокитайско море, ни се струва заспало непретенциозна. Температурата е над 30 градуса, а влажността на въздуха доближава 100 процента и дишайки, имаш чувството, че кислородът се е втвърдил като стъкло. Може би заради това животът тече някак в забавен кадър и всяко забързване на мисълта или сърцето води до ненужен биологичен разход. И тук, както във високата планина, енергията трябва да се пести, защото лесно изфирясва, без да си свършил кой знае какво.

Около Кучинг са разположени няколко от природните забележителности на Борнео, надлежно запазени за поколенията в национални паркове. Преди да се отправим към тях, правим ленив тегел по брега на пълноводната река, минаваща през града. Кучинг на малайски език означава котка - много удачно име за това населено място. Не само заради котките, които са в изобилие - всички от някаква местна порода - кльощави и със закърнели, едва забележими опашки.

Кучинг оправдава своето наименование и чрез подчертаната котешка плавност и незабързаност в хода на местния живот, сякаш целият град се протяга, мързеливо оглежда околната действителност и с тиха стъпка се залавя за своите си не чак толкова неотложни дела.

Миниатюрен - с площ от само 27 кв. км, - националният парк "Бако" заема живописен полуостров със силно разчленена брегова линия и девствена джунгла, полазила досами морето. Дотам се стига само по вода и след половинчасово клатушкане срещу вълните на прибоя достигаме малък залив, където ни посреща неочаквана врява. Стадо от безцеремонно палави маймуни макаки е слязло да се позабавлява. От администрацията на парка и две служителки с доста труд и чифт бамбукови тояги се мъчат да прогонят натрапниците от офиса си. Крясъците са нечленоразделни и е трудно да се направи разлика кои са човешки и кои - маймунски.

Освен макаки в джунглите на "Бако" живеят и други опасни обитатели. Преди да хванем тясната пътека към вътрешността, един гид любезно ни показва какво можем да очакваме по пътя си. Сред клоните на ниско мангрово дърво се е усамотила тлъста зелена змия. Ухапването й е смъртоносно - отровният й цвят е пределно красноречив.

С неуверена крачка навлизаме в джунглата, която не спира да кънти от жуженето на милиарди насекоми. Звуковата атака е толкова непосредствена, че сякаш самите дървета също скърцат, църкат и звънтят.

Колкото по-навътре напредваме, гъстата растителност алчно ограбва кислорода от въздуха и го нагнетява. Тялото ми пролива пот като от спукана тръба, а се имах за човек, който едва-едва се поти.

След около два часа ходене долавяме спасителния тътен на морския прибой и надвисваме над необитаем пясъчен залив, досущ като от Робинзон Крузо. Водите на Южнокитайско море се оказват не само кристално бистри, но и райско прохладни. Подир пладне се излива неминуемият тропически порой, хващайки ни по обратния път. Разхлаждане обаче няма - плътният покров от листа почти не позволява на дъждовните капки да ни поръсят. Затова пък ефектът на сауната се увеличава многократно.

Прекарваме още няколко дни в района на котешкия град, през които неуспешно търсим гигантското червено цвете рафлезия, достигащо до един метър в диаметър. Оказа се, че сезонът на цъфтежа му е минал или може би още не е дошъл.

На Екватора границите между явленията се размиват - денят преминава за броени минути в нощ, без здрач. Утрото също настъпва внезапно, без обичайното зазоряване. Годишните сезони се сливат.  

На пристанището в Кучинг се качваме на т.нар. експрес - пасажерския кораб за Сибу, първото пристанище срещу течението на Батанг Реджанг - най-дългата и могъща река на Борнео. По нея се навлиза в затънтените дебри на острова, където очакваме да срещнем племена, запазили поне донякъде своя традиционен начин на живот и обитаващи характерните "дълги къщи" - обща дървена постройка, в която живеят заедно всички хора от съответното селище.

Изцяло от метал и приличащ на бракувана подводница или на самолет без крила, въпросният експрес се задвижва от два ревящи дизелови двигателя, които вдигат 70 км/ч и правопропорционално на мощността си форсират климатика в утробата на кораба до такива хладилни стойности, че трябва да навлечем цялото си оскъдно облекло, за да не хванем пневмония.

След два дни плаване и 700 км зъзнене акостираме в Белага, последното съвременно селище по горното течение на Батанг Реджанг. Оттук нататък може да се продължи единствено с дълги моторни пироги - транспортното средство на местните обитатели. Уговаряме се с лодкаря Каян да ни заведе на гости в едно от селата на племето кемаджан. Купуваме храна за себе си и подаръци за домакините: за вожда - оризово бренди - туак, а за децата - балони.

Ако дотук реката беше пренаселена, разлята и тежка, нататък коритото й се стеснява в заплашителни бързеи, а оставените от дърводобива пресни белези по бреговете й почти изчезват. Под надвисналите над джунглата мистични изпарения от дъжда асоциациите с речните кадри от филма "Апокалипсис сега" са задължителни.

Минава време и отпред се мерват първите признаци на живот. Придошлата река е заляла наколното жилище до входната стълба и направо от лодката се изкачваме до просторен чардак, където ни посрещат обитателите на селото. Чувстваме се малко като Гъливер сред лилипутите - кемаджаните са дребни хора както повечето борнейци, с типични черти за народностите от Югоизточна Азия. Любезни са, но сдържани и с достойнство ни показват жилището си, нищо че обстановката е примитивна.

Поднасяме даровете си и съпровождани от рояци деца с надути пъстроцветни балони, тръгваме да разгледаме селото. Всички жители на Джимани, към 500 души, обитават една-единствена "дълга къща", наподобяваща огромен наколен хотел с около стотина стаи, които излизат на обща веранда. Този стил на съжителство е колкото уникален, толкова и практичен. В него е въплътен характерният за племената от джунглите на Борнео дух на съпричастност и взаимопомощ.

Когато има радост в "дългата къща", се радват всички. Когато настъпи печал, всички тъгуват.  Макар и примитивни материално, тези хора се отличават с чувство на отговорност и грижа към ближния от най-висш порядък.

Мълвата, че спътничката ми Елена е лекар,е плъзнала из "дългата къща" и неколцина възрастни ненатрапчиво ни приближават с молба за медицински съвет. Консултациите при тия условия са пълна импровизация, но от опит знаем, че съчувствието и окуражителната дума правят чудеса, заедно с някое лекарство от походната ни аптечка, дори да е само таблетка аспирин.

Ще нощуваме в дома на племенния вожд и съпругата му се залавя да приготви вечеря - ориз с варена риба от реката, някакъв запарен зеленчук от джунглата и пиле от града. Да се храним сядаме на земята с кръстосани крака. Така повелява традицията, макар в стаята да има маса и столове. Пак според традицията гостите ядат сами, преди домакините, които вечерят след тях.

Стопанката ни подава храната с две ръце - по същия начин трябва да я поемем и ние. Така се изразява идеята за даване и приемане без резерви, от сърце... След вечеря всички сядаме заедно на чардака да изпием по чашка туак.

Денят бързо прегаря, а под краката ни реката се плиска с протяжен ритъм. Приближават пироги със закъснели рибари. Три жени слизат да се окъпят, увити в пъстри саронги.

Настаняват ни да спим в едно помещение с цялото семейство на домакините плюс нашия лодкар. Отвъд дъсчените стени джунглата оживява за нощен живот, а музиката й, вече приглушена от мрака, зазвънтява в нова тоналност. Сетивата ни са крайно изострени и трудно се приспиват.

Опитвам да се унеса, като си представям Борнео преди ерата на телевизията - земя на тигри, необяздени реки и аристократични туземци, примесени с белокожи избраници, прекарали земните си дни на принципа: "По-добре да изживееш един ден като тигър, отколкото цял живот като мишка."

Статията се публикува с любезното съдействие на сп. Одисей