Ангкор - принцът и просякът

Завиждам на любознателните хора и пътешествениците отпреди сто и повече години.

Колко удивителен е бил за тях светът, как всяко пътуване е било приключение, всяка стъпка по непознатия свят - откритие. Колко неизчерпаеми са били съкровищата на планетата, на колко странни и невероятни неща са се натъквали, колко поводи за страх и за възторг са намирали зад всеки завой! Съвременният човек е преситен, трудно се провокират любопитството и интересът му - той всичко знае, всичко е чел, всичко е видял, ако не на живо, то поне на снимки или на филм. За него няма тайни. И все пак...

Колкото и да сме информирани, някои неща са ни по-близки и познати, други - по-далечни и чужди. И колкото са ни по-чужди, по-непонятни, толкова са и по-интересни, по-вълнуващи и възбуждащи въображението. За нас - българите, най-различното и поради това, мисля, най-впечатляващото и любопитно място на света е Далечният изток, особено Югоизточна Азия. Там всичко е различно - и расата, и религията, и културата, за климата да не говорим. Там нищо не е такова, каквото го знаем, в тази далечна земя няма нещо, на което да се опрем с нашия български опит за света. Това е единствената част от планетата и въобще от човешката цивилизация, която се е развивала самостойно, независимо от европейската култура, към която все пак и ние принадлежим. При това - развитие пълноценно, богато, равностойно на нашето, за което сме свикнали да мислим, че е единственият връх. Това наистина е така.

Ето Северна Америка. Тя е англосаксонска и е неразривно свързана с европейската история. Всъщност тя си е и населена от европейци. Същото важи и за още по-далечните Австралия и Нова Зеландия. Местните индиански, аборигенски и маорски култури едва са оцелели и сега са оставени колкото за цвят. Във вените на Южна Америка може и да тече много индианска, че и негърска кръв, но и този континент е тотално християнизиран, повлиян от испанската и португалската култура до такава степен, че е съвсем разбираем за нас. Затова и древните инкски или ацтекски артефакти са само туристическа атракция, те не водят самостоятелен живот, традицията при тях е безвъзвратно прекъсната. Не може да се каже, че и мюсюлманският свят е нещо екзотично за нас. За други европейци, да речем скандинавците, това може и да е така, но не и за българите, които по исторически и географски причини сме твърде обвързани с исляма и ориенталският начин на живот не ни е никак чужд.

Даже и Индия - тази необятна и уникална вселена, има нещичко, което я свързва с нашего брата - индоевропейският език и раса. Да, съвършено различни от нас са черна Африка, ескимосите, диваците в Папуа-Нова Гвинея. Чернокожи или монголоиди, с анимистични вярвания, с традиции и обичаи, които не ни говорят нищо, те наистина са своеобразни антиподи на всичко, което сме ние. Но пък те не са създали никаква ценна материална култура, никакъв материален израз на духовните си постижения, ако въобще има такива. Няма храмове, няма философия, няма проникновение за света, няма собствен трудно извървян път, с една дума - няма цивилизация. Това, което го има в изобилие в Далечния изток. Хилядолетна цивилизация с невероятно дълбоки устои, с изградена собствена философска представа за света, с респектираща история и грандиозен материален израз на своето духовно могъщество и религиозна изобретателност - храмове и дворци, за които по това време средновековна Европа не би могла и да мечтае. Това е Югоизточна Азия - тропическа влага, жълти лица, напевен език, будизъм, смирени мисли и нескромно пищни храмове. Толкова различна, че звучи като обещание за все още нереализиралия се пътешественик и откривател.

Точно там, на края на света, се намира Камбоджа. Изумително място, пълно с контрасти и противоречия, надхвърлящи и най-крайните наши представи. Зашеметяващи архитектурни образци на минало величие съжителстват с покъртителна мизерия, ведри и усмихнати хора носят скорошни спомени за най-ужасяващи кланета и убийства. Тази набиваща се в очи дисхармония обаче е твърде полезна. Тя бързо обезоръжава чужденеца, лишава го от удобните стереотипи - неговото най-силно оръжие за оценка на света, и му казва - ако оставиш предразсъдъците си, ако забравиш наученото, ще добиеш ново познание, защото светът е много по-богат, човешкият живот е много по-сложен, съдбата е много по-превратна и ето - Камбоджа е пример за това.

Тази бедна и изтерзана държавица между IX и XV век е владеела почти целия полуостров Индокитай - териториите на сегашните Тайланд, Лаос и Виетнам, както и на Камбоджа, разбира се, са били част от най-могъщата за времето си империя - Кхмерската. Кхмери е и ключовата камбоджанска дума - с нея са свързани славното й минало, кошмарното доскорошно настояще и евентуалният бъдещ просперитет. Дума символ. Когато кхмерите преди две хилядолетия се заселват по тези земи, от тайландците и виетнамците още и помен няма. И ако това не е основание за гордост, както и последващото военно и политическо доминиране на района, то хубаво е да се знае, че по време на разцвета си тази империя силно е повлияла в културно отношение бъдещите Тайланд и Виетнам. Нещо, което те от висотата на сегашното си положение не искат да признаят. Но е факт. Достатъчно е човек да види Ангкор - необятния и смазващо грандиозен комплекс от храмове, за да разбере за какви мащаби става въпрос. По времето, когато са строени - X-XIII век, те са били архитектурно и строително чудо не само за района, но и въобще за цялата земя.

Факт е обаче, че и самозваните наследници на тези строители и държавници - Червените кхмери, успяват да постигнат нещо невиждано и нечувано - да превърнат държавата в най-големия и смъртоносен концлагер в света, в който само за две-три години намират мъчителна смърт почти една трета от камбоджанците. И това в края на XX век, само преди трийсетина години. Пак с кхмерите, но този път отново с древните, е свързана надеждата за добри бъдни дни. Наследството, оставено от тях - тези бездушни каменни грамади, доскоро съвсем безполезни, сега е един от най-големите световни туристически хитове.
След толкова години граждански войни името Камбоджа все още носи усещане за опасност. Затова е трудно да си я представим като туристическа държава. Но тя е такава. Само миналата година е посетена от близо 2 милиона чужденци. И ще стават все повече. Защото това, което предлага, е изумително и уникално. Макар и примамките да са доста и да са разхвърляни из цялата страна, макар и крайбрежието да предлага екзотични дни и нощи и хотелски лукс, то безспорният фаворит, заради който стотици самолети с туристи кацат на международното летище в Сием Риеп, е Ангкор. И само Ангкор Ват да беше, пак щеше да е достатъчен, за да си извоюва световната слава. Но не е.

На площ от стотина-двеста квадратни километра из джунглата се крият толкова храмове, че количеството им е чак неоправдано. Но древните са имали други мерки. Там са изящният Бантеай Сръи, с неговите филигранни каменни резби, образец на хиндуисткото изкуство от X век - най-малкият, но най-красив, най-естетски храм. Будисткият Ангкор Том с най-загадъчния храм в сърцето си - Байон, от чиито 54 кули 216 огромни каменни лица гледат в четирите посоки на света, и с великолепните релефни сцени, подробно и реалистично изобразяващи бита и живота на кхмерите отпреди хилядолетие. Та Пром - единственият, оставен така, както е намерен в джунглата преди сто и петдесет години, в който човек, въпреки безкрайната върволица туристи, се чувства като първооткривател, разхождайки се сред колосалните каменни блокове, промушвайки се през гигантските коренища на дърветата, вкопчени в титанична битка с човешкото творение. И най-известният - Ангкор Ват. Емблемата, гордостта на Камбоджа. Лабиринт от колонади, стълбища и кули, издигащи се към небето като митичната планина Меру, един умален модел на космическото устройство - с най-високата си кула в центъра на Вселената, със стената, символизираща края на света, с обграждащото езеро, алюзия за първичния океан, от който е създадено всичко. Някога действащи храмове, място за свещенодействия и досег с божествата, сега тези гиганти безмълвно и безропотно понасят глъчката, хилядите стъпки, фотоапаратите, възхищението, че и неуважението на туристите, които всекидневно и безмилостно консумират и профанизират сакралното им пространство.

Но на този нарастващ интерес към храмовете се надява и слабата камбоджанска икономика. Сием Риеп, невзрачното градче, което е в непосредствена близост до храмовия комплекс, се преобразява буквално за няколко години. Хубавите хотели вече са над сто, а от тях петзвездни - цели тринадесет! Лукс и първокачествено обслужване са обгърнали каменния подвиг на древните кхмери и забързаният турист, кацнал и отлетял от близкото модерно летище, може и да не забележи, че всъщност народът е беден и гладен. Тълпи малки камбоджанчета с отчаяна настойчивост се опитват да продадат на всеки турист сувенир, пътеводител или поне бутилка минерална вода.

Стотици хора всеки ден пропътуват на колело по тридесет-четиридесет километра и в двете посоки, за да се доберат до тази огромна трудова борса с надеждата да изкарат някой долар. И ако около храмовете и в града кипи живот на високи обороти, то само на няколко десетки километра встрани темпото и битът са други. Рехави палмови горички обграждат оризищата, примитивни къщи отглеждат многолюдни домочадия. Под навеси и в бараки оскъдни домакинства се опитват да нахранят повече гърла от възможното. Но пък какви ведри, спокойни усмивки озаряват лицата на тези хора, които не притежават практически нищо! И нямаше как да не се запитам - какво е искал от тези волни птички божии извергът Пол Пот?! Какво е можел да вземе от тях, с какво са го заплашвали тези невинни и кротки хора, та ги е избивал по най-садистичния начин?! И след тоя апокалиптичен терор, след тази нечовешка трагедия камбоджанците се опитват да преодолеят травмата и отново да повярват, че има утрешен ден. Сега изравят от безчислените масови гробове костите на избитите, поставят ги в огромни стъклени паралелепипеди, за да не бъде никога забравено злото, и се опитват да отърсят душите си от този кошмар, защото животът продължава. Тръгнах си от Ангкор с автобус.

До тайландската граница са около сто и шейсет километра. Необходими ни бяха четири часа, за да ги изминем, защото този натоварен и важен път се оказа... черен. Невероятно гъст прах забулваше всичко околовръст, а ние, пътниците, бяхме като в шейкър, разтърсвани от непрестанните спазми на машината по дупките на настилката. Но пък целият автобус отвътре беше тапициран с розова кожа. Това е Камбоджа.

Този текст достига до вас благодарение на списание "Одисей"