Жените от провинцията са особени. За някои пътят от Бургас до София се оказва най-дългият в живота им.

Най-продължителното ми пътуване до София беше десет часа. С приятелката ми се връщахме от възстановителен уикенд в Бургас. Всичко беше наред до момента, в който влакът не скръцна като за последно. Спряхме някъде между Твърдица и гара Антон. Не мога да кажа със сигурност, въпреки, че зяпах в прозореца цяла вечност. Не е за вярване, но месец по-късно все още можех да нарисувам пейзажа с фотографска точност. Докато редувах отражението си в стъклото с картината отвън, си дадох сметка, че за пръв път тръгнах за София не преди десет часа, а преди десет години.

И двете сме от Бургас, известен като последната гара по пътя за морето. Като деца очаквахме ходенето на планина с трепет, защото то винаги включваше и годишната разходка на семейството до София. Дългите приготовления превръщаха деня на заминаването в събитие. Предчувствахме нещо различно, някакъв порив за свобода, който се пропи в мечтите ни.

Морето привързва болезнено с любовта си, но рано или късно всяко морско момиче му изневерява.

В училище седях до прозореца, а под чина държах плажната си хавлия. Шумът от морските вълни ме теглеше към края на часовете като магнит. До мен седеше същата приятелка. Беше по времето, когато трябваше на всяка цена да се махнем от малкия град. Някои го намират за очарователно, но наистина не е приятно да срещаш всичките си познати, щом отидеш до супермаркета. Поради тази причина всяка от нас започна да прави планове за голямото пътуване до София, където да си заживее анонимно и щастливо. С приятелката ми си мислехме, че щастието е на шест часа път с влака. Това е първата илюзия, в която малкият град те кара да повярваш. Истината е, че то не винаги изглежда точно така, както си го представяш от училищния чин. Понякога пътят от Бургас до София може да отнеме години.

Когато търсиш щастието си далеч от дома, най-бързият начин да го намериш, е като се влюбиш.

На мен ми се случи в една столична кръчма. Бях на 19. Тъкмо слагах батерии в уокмена си и може би щеше да е по-добре, ако си бях гледала в ръцете, а не към вратата. Защото през нея влезе Той. В пълния си блясък. Както се казва, "дойде и преобърна целия ми свят...".

От първия миг знаех, че ще обичам този непознат както никого досега. Но той нямаше представа. Тогава разбрах нещо за себе си - никога не оставям важните работи в мъжки ръце. Едно от тях е слагането на батерии, а другото - първата крачка. Нито за миг не се поколебах. Прицелих се в избраника и изстрелях единствената си любовна стрела. В случаи като този нямаш време за второ "първо впечатление". Затова, ако не си добър стрелец, по-добре не се излагай.

Малко по-късно вече пишех телефона си на ръката му. Без право на обжалване. Седемнайсет месеца по-късно ни се роди син. Когато нещо такова се случи, щастието е по-близо от всякога. Но винаги има какво да се обърка. След седем години се разделихме с мир и по взаимно съгласие. Останахме си приятели завинаги. Сега все се намира някой, който да каже, че това не се брои за щастие.

Между първата и последната гара винаги има една, на която стоиш по-дълго.

Или поне докато влакът не те разтресе внезапно. Най-после картината зад прозореца се смени и потеглихме. Приятелката ми беше заспала до мен - седнала, с отворена уста. Точно както едно време в училище – започне ли часът по литература, не я търси. Може би затова аз станах журналист, а тя – графичен дизайнер. Но това няма нищо общо с нейния път към София.

Историята на дизайнерката, която познавам днес, започна на едно представление. Беше краят на учебната година - преди 14 години. Тя щеше да играе главната женска роля в мюзикъла на гимназията. Залата бързо се напълни. Толкова й завиждах. Щеше да пее и щеше да стане звезда. Още на следващия ден целият град щеше да говори за нея. Затова плаках, когато тя взе най-високия тон в пиесата. Плаках и когато разбрах, че майка й не е била там, за да я чуе. Беше катастрофирала на път за представлението.

Честно или не, нейният влак към София все още пътуваше. И така е вече 14 години. А на моето рамо спеше истинска звезда и сигурно сънуваше нещо важно, щом позволяваше на една сълза да размаже грима й.

След загуба като тази нямаш избор – за да оцелееш, трябва да се превърнеш в жената на живота си. Понякога това означава да се застраховаш с две висши образования, а после да се омъжиш по сметка, за да вземеш американско гражданство. Преди да стигне до голямата София, приятелката ми заживя в Ел Ей. Анонимно и донякъде щастливо. По законите на американската мечта.

Тя трябва да е била най-красивата сервитьорка на Сънсет булевард, след като в един прекрасен ден вместо бакшиш получи предложение за брак от филмов продуцент. Нататък историята сте я гледали - той я носи на ръце, а родителите му я обожават. Но в квартала на богатите трябвало да си стоиш у дома и да не се срещаш с приятели. Това "дребно" ограничение сложило край на семейната идилия. Ето как за да обърнеш гръб на нечии пари, е нужно само да станеш сервитьорка в страната на неограничените възможности.

Бракът й с филмовия продуцент оцеля точно толкова, колкото да разбере, че мястото й не е в този град. ...макар нощният Ел Ей ужасно да й напомняше на голяма сцена.

Когато вярваш, че едно пътуване с влак може да промени живота ти, целият свят свиква с тази мисъл.

Сега двете с приятелката ми пътувахме заедно. Събудих я, за да й проверят билета. "Ние сме за София" - сънено каза тя , без никой да я е питал. Облещи се в прозореца до нея, а след това, за да не би нещо важно да се случва от другата страна, погледна и натам. Изгледа два-три кадъра и отново заспа.

На другия ден от списанието, за което работех, ми възложиха да напиша материал за нея. Историята за живота й с американския режисьор беше предизвикала всеобщ интерес. Два дни по-късно издателите й предложиха работа като графичен дизайнер в същото списание.

Сега отново седим една до друга, само че на съседни страници. Шумът на морето е твърде далеч, за да държим плажните си хавлии под бюрата, но прозорците в редакцията са винаги отворени. За всеки случай. След работа всяка поема по своя път. Тя - към среща с някой интересен мъж, готов да отиде с нея и накрай света. Аз - към новия си дом.

А там едно момченце с трепет чака всяко пътуване до Бургас, защото за него щастието е да види морето и да поговори с него.