С Deep Purple човек лесно може да си помисли, че вече е видял и чул всичко. Познаваме "Smoke on the Water", "Highway Star" и "Black Night" до последния риф, гледали сме легендарните музиканти на сцената неколкократно и вероятно неведнъж сме си казвали, че тази група вече няма с какво да ни изненада. И точно тогава Deep Purple правят това, което умеят най-добре - напомнят ни, че никога не е добра идея да ги подценяваме.
София беше първата спирка от европейското им турне в подкрепа на новия албум SPLAT. В основата на концепцията зад него стои идеята за трансформация отвъд физическото съществуване, вместо традиционния апокалиптичен прочит за края на човечеството. Резултатът е съвременна версия на Deep Purple от 70-те - разпознаваема, но с достатъчно нова енергия, за да звучи актуално.
Това е и логичното продължение на посоката, начертана с предишния албум =1, който отбеляза нов етап в развитието на групата. Особено осезаема е ролята на китариста Саймън Макбрайд, чието присъствие добавя по-съвременна динамика към класическия звук на Deep Purple. В София снощи, 29 септември, за настроението преди излизането на легендите се погрижиха музикантите от Jayler.
А когато Deep Purple най-накрая се появиха на сцената, стана ясно, че годините са само число - поне когато става дума за рокендрол. Има някои неща, които просто трябва да приемем като част от живота. Едно от тях е, че Deep Purple - както и групите, появили се от разклоненията на състава през годините - ще подложат публиката на неизбежните сола.
Добрата новина е, че днес те вече не са онези безкрайни инструментални изпълнения от времето, когато групата едва успяваше да вмести девет песни в концерт, защото всеки трябваше да получи своя момент под прожекторите.
Снощи в Арена "8888" двете клавирни сола на Дон Еъри (едното на впечатляващия електрочески орган Hsmmond, чийто звук е просто изумителен) и китарното соло на Саймън Макбрайд заеха общо около 15 минути от иначе стегнатата програма, продължила малко над час и половина. А през останалото време Deep Purple не бяха просто изненадващо добри - те си бяха направо страхотни.
На 81 години Иън Гилън едва ли ще настоява "Child in Time" да се върне в сетлиста, за да проверява докъде стига фалцетът му, но гласът му продължава да звучи силно и уверено. А когато трябва, той все още може да изригне с мощен рев - както в "Into the Fire".
На 78 Иън Пейс препуска зад барабаните с енергията на човек, който е с десетилетия по-млад, докато басистът Роджър Глоувър е един от малкото 80-годишни, които все още могат да подскачат по сцената в ритъма на музиката (тук не включваме Мик Джагър, защото сме сигурни, че той ще го прави и по-добре и ще го прави до 100 г. поне).
Класиките (преобладаващо тези от 70-те), разбира се, си остават класики. Бруталното, изградено върху един-единствен акорд начало на "Highway Star" би накарало дори Osees да се гордеят с този страховит, почти хипнотичен звук. "Lazy" пък е чудесно напомняне за корените на Deep Purple в рокендтрол сцената от 60-те. Да не забравяме "Perfect Strangers", "Sometimes I Fell Like Screaming", "Into The Fire" и, разбира се, "Hush" - песента, написана от американския музикант и текстописец Джо Саут през 1967 г. и първоначално записана от Били Джо Роял, но превърната от Deep Purple в най-известния кавър на парчето, който става и техен първи голям хит през 1968 г.
Най-приятната изненада обаче дойде от новия материал. Част (доста по-малка, отколкото очаквахме) от сетлиста беше посветена на песните от албумите SPLAT (2026 г.) и =1 (2024 г.), като "Diablo", "Lazy Sod", "Arrogant Boy", "Sacred Land", "Guinnesis", а те спокойно издържат сравнението с класиките, заради които публиката е дошла.
Концертът преди биса, макар че музикантите, с изключение на Иън Гилън, така и не се прибраха официално, за да ни карат да ги викаме, завърши със "Smoke on the Water", а окончателният край беше даден с "Black Night". След това групата напусна сцената, оставяйки след себе си едно доста убедително доказателство, че дори след повече от половин век Deep Purple все още могат приятно да изненадат публиката.
