На 15 юни излиза "Формулата на любовта" - нова книга от поредицата "Съвременни европейски романи", предназначена за модерни дами, които ценят качествената проза. В нея Симона Спарако преплита трогателна любовна история с елементи от източната философия и квантовата физика. Резултатът е изключително въздействащ роман за силата на любовта и съдбата, който ще ви остави без дъх!

Симона Спарако е родена в Рим през 1978 година. Занимава се с писане на сценарии и романи. Завършила е комуникации в Англия, но се връща в Италия и следвайки страстта си, се записва във факултета по сценични изкуства. Посещава курсове по творческо писане и има магистърска степен по филология от университета в Торино. През 2008 г. пише първия си роман - "Книга за любовта". През 2013-а излиза романът й "Никой не знае за нас", превърнал се в бестселър чрез читателски препоръки и продаден в над 100 000 екземпляра. С него става финалист в престижния литературен конкурс "Стрега". Третият й роман - "Ако затворя очи", затвърждава успеха й и спечелва три големи италиански литературни награди.

"Формулата на любовта" се появява през март 2016 г. и заема първо място в италианските класации за бестселъри, изпреварвайки Умберто Еко и Елена Феранте.

За книгата

Лея и съпругът й Виторио се преместват в Сингапур заради неговата кариера. Виторио е мил, грижовен и амбициозен, но Лея не е щастлива с него. В спомените й постоянно изплува образът на първата й голяма любов - нейния съученик Джакомо. Математическият гений, който й разкрива формулата на любовта. Той е най-страстният любовник, но и мъжът, разбил два пъти сърцето й. В миналото на Джакомо е скрита тайна, която помрачава дните му и не му позволява да обича.

Лея се чувства като затворник в модерния апартамент в чуждата страна и запълва времето си с писане на книга. За нейна огромна изненада, малко италианско издателство проявява интерес към романа й. Тя се връща в Рим, за да го редактира и подготви за печат. И се изправя очи в очи с Джакомо.

Според квантовата физика нищо не може да раздели две елементарни частици, щом веднъж се срещнат. Те ще бъдат свързани завинаги - дори и да продължат по различни и непредвидими пътища. Защото, макар любовта да е подвластна на съдбата, понякога съдбата е неподвластна на времето.

Откъс от книгата

***

 

В квантовата физика нито един предмет няма определено място, освен в случаите, когато си взаимодейства с друг предмет. Сякаш нещата изобщо не съществуват, а се материализират на дадено място, и то само ако попаднат пред нечий поглед.

Зад големия прозорец в хола, от височината на осемнайсетия етаж на небостъргача, Сингапур блести в нощта пред погледа на Лея. Прилича на диадема със своите шосета, все още оживени от светещите фарове, и с геометричните форми на притихналите жилищни сгради. Съвсем реален е. Поне колкото чашата червено вино, охлаждаща пръстите й, или свещта, поставена в центъра на масата зад гърба й, която се отразява в стъклото.

Изведнъж я изненадва една забравена, отдавна погребана мисъл. Един спазъм в сърцето, на което разумът веднага заповядва да млъкне. Изникват образите на учебниците по физика и математика и ликът на едно момче, което наблюдаваше живота през призмата на науката. А и дори я научи да обича литературата. Момче, което вероятно вече не съществува. Поне със сигурност не присъства в нейния живот.

Присъства Виторио, съпругът й, който в момента става от стола и се доближава до нея. И също се отразява в стъклото на прозореца...

Тъкмо приключиха с вечерята.

Преди няколко часа, на връщане от офиса, Виторио, който работи като юрист в една инвестиционна банка, беше отишъл до любимия им ресторант в предградието Катонг, за да купи лакса, сингапурска супа с фиде. Обзет от желание, малко преди да се прибере, ù беше изпратил следния есемес: "Сложи на масата сините чинии и си облечи онази къса черна рокля, която толкова харесвамJ". Лея се усмихна, долавяйки намеренията му, и тъй като той почти ù беше заповядал, подреди на масата скъпия сервиз.

В съобщението му се четеше и желанието да спази ритуала, свързан с храненето. Виторио буквално я излекува, като я глезеше с ястия от най-реномирани ресторанти и с най-фантастични рецепти, които се забавляваше да изпробва сам, следейки кулинарните предавания, на които посвещаваше свободното си време. Караше я да ги опитва и тя стъпка по стъпка се пребори с кльощавото си тяло, без да може да открие причината за тази своя болезнена слабост. По този начин чрез храната Виторио винаги ù показваше подкрепата си.

Сега я целува по тила и я обгръща с ръце отзад, а учестеното му дишане предвещава успешно начинание.

  • - Какво гледаш?
  • - Бъдещето - отговаря тя, без да се обръща.
  • - Бъдещето ли? И какво виждаш там?
  • - Струва ми се, че е много забързано. Дори в този момент.

Фаровете на автомобилите образуват реки от светлина, които се разливат между кварталите.

Виторио я целува по шията, диша ù в косите.

  • - А ти какво виждаш?

Той подпира брадичката си на рамото й, взрян в тъмнината навън.

  • - Момиченце - отговаря, - което ме нарича татко и има твоите очи.

Чак сега Лея се обръща да види очите на мъжа си. Хваща го за ръцете. Целува го.

Иска й се да сбъдне копнежа му. Само да може. Той го заслужава. Вижда колко се старае, всеки ден се нагърбва с още и още ангажименти, за да има вкъщи много повече от необходимото. Вече е постигнал всичко в живота, а е тръгнал буквално от нищото. Има право да мечтае за дете. Женени са от пет години и в началото Лея не беше готова за това. Но откакто са в Сингапур, през последната година и половина опитват доста настойчиво. Сякаш природата им е отредила да седят в своеобразна чакалня, което изобщо не допада на нетърпеливия Виторио. Той е дошъл в този край на света тъкмо за да задоволи страстта си към точността, а нередовният цикъл на Лея не беше предвиден. Цикълът ù винаги проявяваше капризи, още от пубертета, само че днес дългите му забавяния бият на очи и никак не се вписват в новия им живот.

Няколко минути по-късно тя се оставя Виторио да я убеди да се любят върху разтребената маса, в поза, каквато отдавна не са си позволявали. Студените струи въздух от климатика, включен денонощно, за да компенсира адската жега и влага, бият право в слепоочието ù и засилват главоболието, от което страда почти непрекъснато, откакто се преместиха тук.

Съпругът ù внимателно сваля от нея черната рокля с цялата необходима предпазливост, отдаден на всеки детайл, за да не развали момента. Макар този път масата да е необичаен избор, началото винаги е бавна церемония, свързана с познати жестове, от които Лея се чувства успокоена. Докато слага ръка на рамото му, забелязва, че на един от ноктите ù се е излющил малко лак. Лакира се преди няколко часа специално за него, защото знае, че това му допада. Тя не обича да се гримира, слага само малко руж, за да прикрие луничките си, които вече не харесва, защото изпъкват на бледата ù кожа. Отмята един дълъг кичур от шията си и оставя Виторио да я целува там, където усеща тръпки. И в този момент си мисли какво ли щеше да стане, ако мъжът й беше разкъсал роклята й и обзет от силно желание, я беше натиснал на масата, преди да вечерят, направо върху изящния син сервиз. Но това би било само мимолетна страст, а не любов, която ти подрежда живота, казва си тя и усеща тежестта на Виторио, докато се опитва да се слее с нея.

Сега трябва да престане да мисли за главоболието си, за климатика и за всичко останало, което я задържа в този хол. Трябва да повярва, че може да се слее с него в едно, защото преди смяташе това за възможно: да загуби връзка със заобикалящия свят и да се озове другаде, където не съществуват нито материя, нито ограничения...

Но материята е все още тук, наоколо, ясно се забелязва в апартамента, който наподобява клетка. Дори по подредбата на мебелите и избора на цветовете прилича на всички останали тридесет и осем клетки на небостъргача. Разбира се, с всичките им удобства: асансьор, който се отваря директно в жилището и се задвижва с магнитна карта, заменила ключа; боклук, който се хвърля в специална широка тръба в кухнята; и домофон за връзка с охраната на входа... Материалният свят е навсякъде: в минималистичните мебели, в които преобладават бялото и алуминият, в гладкия мрамор на пода, вечно чист, макар че тя рядко минава с мопа, защото тук никой не влиза с обувки и Виторио веднага възприе този навик. Материалното е в сумата, която банката на Виторио плаща всеки месец за наем и поддръжка на това жилище. А за него тя не можа да избере нито картина, нито сервиз, тъй като завари всичко напълно оборудвано и в толкова модерен и изчистен стил, че дори една полица книги би създала усещане за претрупаност. Сред този хладен лукс обаче ù липсва мирисът на хартия, защото, когато затвори къщата си в квартал Трастевере, за да последва Виторио в Лондон, Лея подари всичките си книги на Бианка, а повечето неща, които сърце не ù даваше да изхвърли, закара в мазето на майка си в Морлупо. Научи се да чете книги от киндъл. Свикна вместо портрети по стените да съзерцава мултимедийни рамки, в които образите се сменят на равни интервали. Това са пет години материален живот, окачен по стените: снимки от сватбата им, от пътуванията, от някои по-забавни преживявания...

Подушва афтършейва на Виторио, с характерната миризма на мускус, а в устата ù е слюнката му с привкус на тютюн. Той престава да се движи в нея, хваща лицето ù в ръце, гледа я с полуотворени устни, с големи очи, тя усеща топлия му дъх върху бузите си.

- Боже мой, ти си чудесна - прошепва в косите й и най-накрая Лея успява да долови страстта му. Тя е като зверче в черупка, което се подава и показва пулсиращия вътре живот. Виторио прави типична за него физиономия - една бяла черта се откроява под присвитите му устни. Придобива същото доволно изражение, когато е приключил с приготвянето на ястие по нова рецепта или му е хрумнала вълнуваща според него идея.

Тази физиономия я впечатли по време на първата им среща преди шест години в Лондон. Валеше като из ведро и той слезе от колата си, за да я изчака под чадъра пред входа на сградата на Елердейл Роуд. Тогава тя още учеше за сценарист в Лондонската филмова академия и живееше на трийсет квадратни метра, затрупани с книги, прибори, чаршафи и разхвърляни дрехи, при това имаше канарче и констенурка. Онази вечер и една дъждовна капка не докосна лицето ù, тя не проля нито една сълза, макар че много ù се искаше да се разплаче, защото си помисли: "На този мъж можеш да повериш ключовете от живота си".

В този момент познатият електронен звук застава помежду им - получил е съобщение. Това е телефонът на Виторио, най-използваната вещ, и той веднага се взира в екрана му. Магията на мига се затваря в черупката си.

Виторио все още стои гол пред нея, но вече е обсебен да проверява съобщенията, плъзгайки пръсти по екрана на телефона си. Наскоро навърши четиридесет и пет години, косата му оредя, а кожата по врата и гърдите му едва видимо се набръчка. Тялото му е сухо, почти без косми, не е особено мускулест, ала щом отпусне рамене, се очертават съблазнителните форми на гърдите му, като от статуите на Аполон. Той не пропуска сутрешния крос, играе тенис и след работа се подлага на дълги пречистващи сауни. Знае, че притежава чар, и се радва на завистливите погледи на околните, но във всичко, което прави, сякаш има някакъв подтекст, пряко свързан с нея: "Аз не спирам, не остарявам". Това е посланието. "Няма да се откажа от теб. Но ние никога няма да бъдем двамата, дори да нямаме деца. Ще бъдем винаги аз, ти и всички онези, които са в телефона ми."

Лея също се възползва от прекъсването, за да види дали не е получила отговор от някоя издателска къща. Преместването в Сингапур я вдъхнови да напише роман, единствения, който завърши, и наскоро го беше разпратила по мейлите на всички италиански издатели, които познаваше. Всички, с изключение на един. Пощенската ù кутия е празна. Лея си заповядва да не се впряга, да прояви търпение, но знае, че по същото време някой отвъд океана чете нейната творба, и този факт я изпълва с вълнение.

Когато Виторио приключва с телефона, слага пижамата си на леглото и се пъха под душа. Педантично се сапунисва, минава със самобръсначката по едва наболата си брада, а видът му е отпуснат, мълчалив е. Лея се оттегля в другата баня, единственото място, където може да си позволи малко безпорядък, и след като пишка, забелязва в тоалетната чиния съсирек кръв. Този път ù дойде по-рано.

Наблюдава как съсирекът изчезва във водовъртежа на спирала. Нереализирана възможност, отнесена от водата, която поражда чувство на тъга. Не смята да го сподели с Виторио, не и тази вечер.

Отива боса до прозореца.

Градът притихва. Светлините са по-приглушени и бялата луна, от която сякаш някой е отхапал малко парче, е застинала високо в небето и изглежда по-голяма. Лея се взира през стъклото и за миг ù се струва, че вижда отразено в него онова младо момче, което я гледаше изпод вежди, докато тя се мъчеше да се съсредоточи върху някое уравнение. Тя е зареяла поглед, а градът под нея е призрачен, сякаш не съществува и времето е спряло.

Хайзенберг с неговите "квантови скокове" поддържаше тезата, че единственият начин електроните да съществуват е, като прескачат от едно ниво в друго. Ако никой не ги безпокои, те не се намират на точно определено място, а в абстрактно математично пространство. И не е възможно да се предвиди къде ще се появи отново даден електрон, а само да се изчисли вероятността това да се случи.