Политкоректност

Наскоро ми попадна едно обяснение защо жените били редки сред компютърджиите.

Колкото повече го четях, толкова повече се усмихвах. Точката на избухването в смях на глас се падна в частта, в която се обясняваше как компютърджиите често се държали зле към жените, без да се усещат. Цитирам по памет:

“Много мъже например с удоволствие разказват вицове за блондинки. Те дори не се замислят, че това всъщност са вицове, които изкарват жените глупави, и така обиждат всяка жена. Елементарната коректност би трябвало да спре един разумен мъж, но уви, това се случва доста рядко…”

Няма да коментирам кой и какъв е писал това обяснение. Не е трудно да се сети човек. Напротив - смятам да го допълня с още в същия дух. Дано това успокои този вид хора:

- Мъжете не бива да разказват вицове за тъщи. Това са вицове, които изкарват жените злобни.
- Мъжете не бива да разказват вицове за готини мацки. Те представят жените единствено като сексуални обекти.
- Мъжете не бива да разказват вицове за мъже под чехъл. Те изкарват жените тиранични.
- Мъжете не бива да разказват вицове за компютърно неграмотни. Често такива вицове описват жени в тази роля.
- Мъжете не бива да разправят вицове за шофьори - в много от тях интригата също се върти около жени, представени в не най-добра светлина.
- Мъжете не бива да разправят вицове за политици - много политици са жени, а и за други често се обсъждат жените им, често в негативна светлина
- Мъжете не бива да разказват вицове за мъже в командировка - твърде често такива вицове представят в негативна светлина съпругите им.
- По същата причина, мъжете не бива да разправят вицове за затворници, футболисти, пилоти, моряци, свещеници, военни на дежурство и т.н.
- Мъжете не бива да разказавт вицове за военни изобщо - те представят в негативна светлина майките на военните. (Същото и за вицовете за полицаи, мутри и т.н.)
- Всъщност, мъжете не бива да разказват каквито и да било вицове, които биха могли да намекват за жени по какъвто и да било начин - обидно е жени да се поставят във вицови контексти, ако нямате акъл да се сетите.

А, и щях да забравя:

- Мъжете не бива да разказват вицове за гейове. В такива вицове няма жени, а това е дискриминация.

… Шегата настрана, но само аз ли имам чувството, че напоследък някои малцинства започват да се качват на главите на останалите хора? В САЩ вече е популярен изразът, че там има точно едно дискриминирано малцинство - хетеросексуалните бели мъже. Дали и ние не вървим към същото? Да, още сме далече от него. Но какво утешение е това? И с какво точно е страшна тази перспектива?

Много мои познати жени биха нарекли себе си феминистки. Представата на почти всички тях за феминизма е, че не са съгласни мъжът им да ги бие в къщи. Огромният процент мъже биха ги подкрепили без колебание. Дали тези феминистки са като онази, написала указанието, с което започнах? Съмнявам се. Подозирам, че повечето биха я сметнали за попрекалила, дори ако от женска солидарност не го кажат… Всяко малцинство е така - повечето негови членове смятат, че водачите му попрекаляват, но не го казват. От солидарност.

А трябва.

Като начало, “малцинство” може да означава всяка група хора, която не е повече от половината хора. Пчеларите. Компютърните програмисти. Любителите на бифтек алангле. Пациентите на хемодиализа. Жителите на град еди-кой си. Хората на коя да е точно определена възраст… Това е първата пречка в изясняването на нещата. Нека я отстраним.

Различните малцинства възприемат себе си по различен начин. Повечето се самоопределят по някакъв признак, който ги отличава от околните, и толкова. (Реално всеки човек спада към огромен брой малцинства.) Някои обаче прибавят към описанието на признака “… и затова околните ни дискриминират”. Това е първият белег, който ме кара да гледам едно малцинство по-внимателно. Защото всички без изключение малцинства, които се качват на главите на околните, спадат към тази група.

Понякога тези малцинства са наистина дискриминирани. Факт е, че към хора, които са били в затвора, отношението е друго, дори ако са били осъдени по погрешка. Факт е, особено в по-ниско културни среди, че отношението към другите раси е друго. В много случаи обаче едно малцинство се смята за дискриминирано, но реално е дискриминирано сравнително рядко. Резултатът е, че то дискриминира другите повече, отколкото те него.

Колко дискриминиран е примерно хомосексуалният Пешо, за когото обаче никой друг не знае, че е хомосексуален? Има ли как да е реално дискриминиран? Да му е отказвана работа, да е уволняван, да не е допускан тук или там поради сексуалността му…? Очевидно не. Така че тази част от претенцията отпада.

Нека продължим същия пример. Според мен Пешо има пълното право да може спокойно да каже, че е хомосексуален, и да не бъде дискриминиран въпреки това. Ако обаче го направи в по-ниско културна и по-нетърпима среда, е вероятно наистина да бъде дискриминиран. В такъв случай е вероятно Пешо да не го казва. А тъй като и той иска да се прегърне с когото обича, и т.н., може би ще си направи някъде клуб, където нетърпимите хора няма да бъдат допускани. И ще е прав, защото проблемът е в тях, а не в него.

Тук обаче идва финото “но”. Когато хомосексуалният Пешо си прави клуб само за хомосексуални, той най-често не допуска в него никакви хетеросексуални, включително търпимите хора. А това премества източника на проблема. Да кажем, хетеросексуалният Гошо има търпимост към различните, и не би дискриминирал Пешо заради сексуалността му. Но Пешо не допуска Гошо в клуба си, и с това го дискриминира - тоест, подлага го на точно същото, на което не иска да бъде подлаган той. (Дали Гошо е приритал да ходи в клуба на Пешо е без значение. Пешо обикновено иска не да избягва не-търпимите хора, а да го зачитат и те, и с право. Точно същото право сега обаче се оказва на страната на Гошо.)

Нерядко Пешо се е парил доста заради сексуалността си, а парен каша духа. Склонен съм да го разбера, но това не променя нещата. Още повече, че в доста случаи Пешо не се е парил особено, но духа кашата, та се къса. Казармата отпреди двайсет и пет години беше добър пример - най-много тормозеха младите войници точно тези стари, които като млади не бяха тормозени. Видял съм го с очите си повече пъти, отколкото ми е приятно да си спомням.

С това Пешо прави първата стъпка - започва да върши на другите това, което иска те да не вършат на него. Може да не го осъзнава, но подсъзнателно това му причинява морален дискомфорт. Преодолее ли този дискомфорт, той по същество преодолява неговия източник - съвестта си… Някои Пешовци осъзнават какво биха направили, или не успяват да заглушат съвестта си, и се отказват да правят тази стъпка. Което понякога ги лишава от известен комфорт, а нерядко ги подлага и на жестока дискриминация. Не толкова от нетърпимите около тях, колкото от другите Пешовци, направилите стъпката. Думата ми по-нататък е именно за последните.

Когато устата на съвестта бъде запушена, тя започва да драска с нокти. Раздира човека отвътре, и оставя в него болка и празнота. За да заглуши болката и да запълни празнотата, той е принуден да направи нещо. А за тръгналия веднъж по такъв път едно от най-лесните за правене е просто да продължи да върви. Да направи следващата крачка. Да опищява света как бил дискриминиран, и да иска компенсации от околните. Точно както едновремешните цигани, които просеха защото децата им нямали какво да ядат. Наистина нямаха. Защото родителите всяка вечер изпиваха изпросеното до стотинка…

Хората, които биха дискриминирали Пешо, обикновено посрещат тези му претенции с “я върви на…”. Културните хора, които не искат да дискриминират никого, обаче се поддават. Въпреки че не са виновни с нищо за дискриминацията, ако тя е реална, и дори ако подсъзнателно разбират, че нещо тук не е наред, те проявяват състрадание и компенсират по някакъв начин Пешо. За сметка на цялото общество, а нерядко и за лично своя сметка. За което, естествено, получават благодарност от Пешо само когато той се кани да им поиска още.

(Този ефект е интересен и важен. Допреди Пешо да направи първата стъпка по описвания път, да започне да прави на другите каквото иска те да не му правят, отношението на тези, които го дискриминират, е неадекватно. Адекватно към него е отношението на тези, които не го дискриминират. Направи ли крачката обаче, нещата се обръщат. Неадекватно към него става отношението на тези, които не го дискриминират, и най-вече на тези, които го компенсират за дискриминацията. Адекватно става отношението на тези, които го дискриминират - тяхната несправедлива по начало дискриминация сега се превръща в естествен “мяра според мяра” отговор на дискриминирането на Пешо, дори ако не е мислена като такъв. И причината за това обръщане на адекватността, и на положението на Пешо, си е открай докрай у него. Да вини околните означава да отива още по-нататък по този път, и да утежнява проблема си.)

Веднъж станал участник в придобиването на някакви компенсации от околните към малцинството си, Пешо се оказва в него източник на блага, материални или (по-често) морални. Това го поставя в положението на човек, който има власт над другите чрез това, че носи (и разпределя) блага. Част от Пешовците - като правило наивни идеалисти, които не разбират какво вършат, понеже личностите им са изкривени от тормоз или поради лични проблеми - спират дотук. Други обаче продължават, обикновено с ясното съзнание, че това е борба за власт. По-нататък говоря за тях.

В тази ситуация малцинството се е превърнало в класическо общество - по горните му етажи тече битка за власт. Почти всички участващи в нея са или властомани, или психопати (в медицинския смисъл на думата). Тонът обикновено се определя от психопатите - те са хората, които си вярват, и това заразява и другите да им вярват, а властоманите-”политици” са принудени да ги следват. В някои случаи психопатията е лека, просто несвързаност с реалния свят и залитване - такава е според мен авторката на редовете, които цитирах в началото.

Понякога обаче може да бъде много по-тежка и страшна. По мои наблюдения, към 20% (понякога и повече) от върхушките на най-гласовитите и оплакващи се от дискриминация малцинства са жертви на това, което наричам “синдром на Джейми Гъмб”. Хора с тежък личностен дефект, които се опитват да избягат от него, като приемат роля, която според тях ще ги спаси. Преценката им за проблема обикновено обаче е грешна, и вместо да коригират личността си, те я доизкривяват. И всеки ден наново преоткриват “дълбочината на дискриминацията, извършвана към тяхното малцинство, и върху тях лично”… Сами по себе си те предизвикват в мен огромно съчувствие. Но ефектите, които оказват върху “техните” малцинства (в значителен процент от случаите те всъщност не спадат към това малцинство - не са истински хомосексуални, роми и пр.) са социално разрушителни в степен, много по-голяма от съчувствието.

На тези хора могат да помогнат почти само членове на техните малцинства. Като начало, нужно е да осъзнаеш, че “солидарността” с Напористия Лидер всъщност е от вреда и за теб, и за него, и за околните, и най-вече за малцинството ти. (Кой иска малцинството му да бъде асоциирано с войнстващи откачалки?) Че е необходимо много внимателно на този Напорист Лидер, под подходящ предлог, да му се намери подходящ психотерапевт (а често и психиатър), който да му помогне да се социализира реално, да открие къде всъщност му е проблемът и да се бори с него, и т.н. Наистина много внимателно, защото усети ли към какво го водиш, ще е безмилостно отмъстителен. Никой не обича да открие, че цял живот е работил върху себе си в грешната насока, и че под маската на лидерството е пропаднал загубеняк. А най-малко тези, които подсъзнателно (или тайно съзнателно) отдавна са го разбрали.

Може това да доведе до по-малко героизъм и велики дела в ежедневието на съответното малцинство. Но с гаранция ще направи това ежедневие по-обикновено, по-безпроблемно и с много по-малко дискриминация.

Защото най-сигурният начин да докараш до избухване нетърпимия, и да направиш търпимия нетърпим, е да ги дискриминираш, докато в същото време опищяваш света, че си дискриминиран. А най-сигурният начин да не бъдеш дискриминиран е да не дискриминираш сам. Да покажеш, че си ценност и достоен човек какъвто си.

http://www.gatchev.info/blog/